Дневникът на една харкивчанка. 3 част
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив*, PR-директор на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
28 февруари
Взрив до моя блок. Място на деяние: Харкив, кв. „ Салтиковка “, спален регион (Бел. прочие - по този начин се назовават многоетажни еднотипни жилищни блокове, където хората се връщат вечерта – „ единствено за спане “). Звукът беше отблъскващ, първата реакция – потрес. Кучето вие, папагалът крещи, стъклата вибрират.
След една минута всички са успокоиха, а аз рискувах да надникна през прозореца – нещо стърчи не от стената на блока, а от асфалтовата пътека. Олеква ми. Малко по-късно един другар ми изясни, че това не е ракета, а единствено „ опашатата “ ѝ част. Опашка, или „ степен “ на военен език.
Не знам дали е правилно.
Журналисти ме помолиха да направя видео, излязох на улицата. А край тази опашка се вихри купон – селфита, събрани хора – не можеш да си пробиеш път. Няма що, бързо свикнахме с войната.
Оказа се, че има не една, а три опашки, всички стърчат от асфалта – две на тротоара, а една – на пътното платно. И трите – под прозорците на блоковете.
Днес е петият ден на ужас в моята страна. Взривовете, изстрели, пожари, опустошения. Смърт. Невероятна гордост и безспорна религия в успеха ни.
И основният извод от този ден, за сведение на окупаторите: яростната ненавист притъпява животинския боязън още след първата ракета под твоите прозорци. Дори и да не е цялата, а единствено опашката ѝ.
И в случай че ние, цивилните, обикновените жители, повече не се опасяваме, то представяте ли си, какъв дух за победа обзема нашите момчета на предната линия?
Руският боен транспортен съд, иди нахуй!
5 март
Никога, никому, даже на най-проклетия си зложелател няма да пожелая да избира сред детето и родителите си.
Това е персоналният ми пъкъл, моето чистилище, което в този момент постоянно ще е с мен. На земята и на небето, през войната и в мирно време.
В бъдещия филм за тази война безусловно би трябвало да има епизод от елементарния апартамент в спалния квартал на Харкив, където майка и щерка под гърма на гърмежите вият, заглушавайки сирените на въздушната паника. Едната на коленете, с приглушен вик: „ Прости ме! “, другата, прегърбена, със тихия вопъл: „ Оцелей “.
Аз устоях девет дни. Различно, на приливи, както всички в този момент. Преминавайки през боязън, яд, религия в победата, дива умора, обезсърчение и още веднъж отначало…
Пречупиха ме изтребителите. Това ужасяващо свистене в нощното небе – машината за разхвърляне на смърт напосоки. Попаденията в прилежащите блокове и входове, пожарите, разрушените къщи, ориси, животи, мятащите се из улиците кучета и котки, плачът на децата от мазетата и откъснатият човешки крайник, тупнал в двора.
Възхищавам се от безстрашните. Аз се предадох. Повече не можех да виждам изплашената си, отслабнала с 10 килограма дъщеря, която се свива в ъгъла при всеки по-силен тон.
Непоносимо е.
И необичайно, единствено на някакви си 200 км от Харкив е тишина. Да, тук също е война, само че друга. Днес една жена сподели, че хората тук не вървят на работа – опасяват се.
Не се сдържах – скърбя – и споделих: „ Господи, че от какво се опасяват тук? “ Тя не ме разбра, единствено повдигна раменете и си отиде.
Успях да спася детето си, кучето и птицата. А душата си към този момент в никакъв случай няма да спася. Тази черна дупка няма да се затвори, даже в случай че всичко свърши на следващия ден и свърши добре.
Оставих родителите си. В Харкив-Сталинград. Прикован към легло баща и майка. И двамата са на по 80 години. Оставих своя град.
Вярно, осигурих им за половин година напред храна и медикаменти, да, обаждам се по телефона, да, пробвам се да не плача. Не се получава.
Щерка ми към този момент се усмихва и диша надълбоко.
А аз…
Аз престанах да давам отговор в месинджъра, вие ме питате: „ Как си? Жива ли си? “ А аз не мога да събера сили да отговоря. Струва ми се, че съм умряла.
Фейсбук:
– Не плачи, дъще, ние с баща ти сме наред, играем с него карти, преди малко го бих, не плачи, през днешния ден като че ли в нашия микрорайон по-малко бомбардират и пада сняг – представяш ли си!
Обичам те, мамо!
Още по темата
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
28 февруари
Взрив до моя блок. Място на деяние: Харкив, кв. „ Салтиковка “, спален регион (Бел. прочие - по този начин се назовават многоетажни еднотипни жилищни блокове, където хората се връщат вечерта – „ единствено за спане “). Звукът беше отблъскващ, първата реакция – потрес. Кучето вие, папагалът крещи, стъклата вибрират.
След една минута всички са успокоиха, а аз рискувах да надникна през прозореца – нещо стърчи не от стената на блока, а от асфалтовата пътека. Олеква ми. Малко по-късно един другар ми изясни, че това не е ракета, а единствено „ опашатата “ ѝ част. Опашка, или „ степен “ на военен език.
Не знам дали е правилно.
Журналисти ме помолиха да направя видео, излязох на улицата. А край тази опашка се вихри купон – селфита, събрани хора – не можеш да си пробиеш път. Няма що, бързо свикнахме с войната.
Оказа се, че има не една, а три опашки, всички стърчат от асфалта – две на тротоара, а една – на пътното платно. И трите – под прозорците на блоковете.
Днес е петият ден на ужас в моята страна. Взривовете, изстрели, пожари, опустошения. Смърт. Невероятна гордост и безспорна религия в успеха ни.
И основният извод от този ден, за сведение на окупаторите: яростната ненавист притъпява животинския боязън още след първата ракета под твоите прозорци. Дори и да не е цялата, а единствено опашката ѝ.
И в случай че ние, цивилните, обикновените жители, повече не се опасяваме, то представяте ли си, какъв дух за победа обзема нашите момчета на предната линия?
Руският боен транспортен съд, иди нахуй!
5 март
Никога, никому, даже на най-проклетия си зложелател няма да пожелая да избира сред детето и родителите си.
Това е персоналният ми пъкъл, моето чистилище, което в този момент постоянно ще е с мен. На земята и на небето, през войната и в мирно време.
В бъдещия филм за тази война безусловно би трябвало да има епизод от елементарния апартамент в спалния квартал на Харкив, където майка и щерка под гърма на гърмежите вият, заглушавайки сирените на въздушната паника. Едната на коленете, с приглушен вик: „ Прости ме! “, другата, прегърбена, със тихия вопъл: „ Оцелей “.
Аз устоях девет дни. Различно, на приливи, както всички в този момент. Преминавайки през боязън, яд, религия в победата, дива умора, обезсърчение и още веднъж отначало…
Пречупиха ме изтребителите. Това ужасяващо свистене в нощното небе – машината за разхвърляне на смърт напосоки. Попаденията в прилежащите блокове и входове, пожарите, разрушените къщи, ориси, животи, мятащите се из улиците кучета и котки, плачът на децата от мазетата и откъснатият човешки крайник, тупнал в двора.
Възхищавам се от безстрашните. Аз се предадох. Повече не можех да виждам изплашената си, отслабнала с 10 килограма дъщеря, която се свива в ъгъла при всеки по-силен тон.
Непоносимо е.
И необичайно, единствено на някакви си 200 км от Харкив е тишина. Да, тук също е война, само че друга. Днес една жена сподели, че хората тук не вървят на работа – опасяват се.
Не се сдържах – скърбя – и споделих: „ Господи, че от какво се опасяват тук? “ Тя не ме разбра, единствено повдигна раменете и си отиде.
Успях да спася детето си, кучето и птицата. А душата си към този момент в никакъв случай няма да спася. Тази черна дупка няма да се затвори, даже в случай че всичко свърши на следващия ден и свърши добре.
Оставих родителите си. В Харкив-Сталинград. Прикован към легло баща и майка. И двамата са на по 80 години. Оставих своя град.
Вярно, осигурих им за половин година напред храна и медикаменти, да, обаждам се по телефона, да, пробвам се да не плача. Не се получава.
Щерка ми към този момент се усмихва и диша надълбоко.
А аз…
Аз престанах да давам отговор в месинджъра, вие ме питате: „ Как си? Жива ли си? “ А аз не мога да събера сили да отговоря. Струва ми се, че съм умряла.
Фейсбук:
– Не плачи, дъще, ние с баща ти сме наред, играем с него карти, преди малко го бих, не плачи, през днешния ден като че ли в нашия микрорайон по-малко бомбардират и пада сняг – представяш ли си!
Обичам те, мамо!
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ